Тик-так | Tick Tick Tick

For English scroll

Можеш ли да си здрав в болно общество?

И то точно в обществото, в което сме зациклили, пристрастено към Пренебрегването.

Пренебрегване на всичко в полза на неговото противоположно.

Пренебрегване на Смъртта в полза на Живота. Запечатване на Смъртта с мълчание. Само защото темата е неудобна.

Пренебрегване на нуждата от интровертност в полза на “живота на макс”. Плюс диета от алкохол, дрога и цигари. Да си екстроверт е много по-секси. Много по-близо до повърхностното ти разбиране на Усещането да си Жив. А и много повече отива на манията ти да завладяваш нови социални ареали. На нечовешкия ти 24/7 метаболизъм.

Нищо от тези обаче не спира нежния двигател, който от време на време те кара да се зачудиш.

Той е причината хората да не са се отказали от четенето на книги [ако пренебрегнем факта, че някои дори не са започвали да четат]. Те знаят, че имат нужда да търсят нещо. Да следват някаква интелектуална/духовна следа. А тя винаги води до тях самите.

Разбираш само онова, което се отнася до теб.

5 минути.

Помисли в тази посока: милиони хора умират. В последния си безсмислен момент осъзнават, че са си омърляли живота по един или друг начин.

• Че са правили нещата прекалено правилно.
• Че са плащали безсмислените си данъци.
• Че са били глупави.
• Че не са мислили.
• Че са проявявали загриженост за другите от морален дълг.

Очевидно номерът с оптимизиране на съществуването ни няма да стане като всяка сутрин си казваме “Представям си, че съм жив/а днес. Какво да правя. Как да постигна нещо истинско и полезно”.

Няма да проработи, защото имаш нужда от краен срок. Тъжно е, да. Че имаш нужда от гаден тлъст, мигащ в червено, краен срок, който ти напомня, че трябва да посвършиш едно две нещица.

Сега. Нека повторим мантрата “Представям си, че съм жив/а днес”, но в малко, как да се изразя, по-мотивираща трактовка.

П р е д с т а в и   с и ,   ч е   щ е   у м р е ш   у т р е .

Или следващата седмица.

Разполагаш с 5 минути, за да си поиграеш на някой, който ще умре прекалено скоро, за човешкото ти ограничено съзнание.

[написаното по-долу винаги може да се разглежда като моите мисли проектирани върху въображаемата ми идея за Теб]

Рано или късно се взимаш в ръце и преглъщаш ужасяващата истина, че умираш. Превеждаш си понятието като “интересно в края на краищата”. Научно любопитен/на си какво ще стане с теб. И дали изобщо си някой, за да става каквото и да е с теб.

После, ако имаш достатъчно време за клишета, ще кажеш на всички, които обичаш, че ги обичаш, и т.н., и т.н.

Това ти е за загрявка.

После е възможно да раздаваш пари и принадлежности за благотворителни цели. Ако си по-стратегически настроен/а, можеш да основеш или да участваш във фондация или НПО, които да добавят стойност на желанието ти да се раздаваш на света, който толкова старателно игнорираше.

Ако не си обвързан/а, най-вероятно няма да се влюбиш повече. Мозъчето ти ще се окаже по средата на виелица от объркване относно Живота, Вселената и Всичко останало. Ще се окажеш без дефиниции за тези неща. И освен ако не намериш време да пресъздадеш идеята за Любов, няма да се влюбиш повече. Не и в този живот.

В случай, че си обвързан/а. О да, тук е истинският психологически момент. От време на време ще се питаш “Обича ли ме, или това е ефектът на нескопосаното ми управление на времето?”. Но така или иначе това има точно никакво значение.

После можеш да искаш да напишеш книга.

После ще искаш да караш хората да се усмихват по-често. Ще искаш да им обясниш… всичко, с което и ти не си много наясно.

Всички онези класически субтитри ще се процедят на екрана ти:

“Живей вместо да Консумираш”

“Бъди добър с хората”

“Плачи”

“Обичай”

“Грижи се за себе си”

“Променяй”

После ще осъзнаеш: ако някога си губил/а време да правиш неща, които не помниш след 1, 2, 3 месеца, 1, 2, 3 години, не е трябвало да ги правиш изобщо.

После разбираш, че смъртта е забележително нещо. Дава ти още едно разрешение да докажеш, че си жив.

После ще умреш.

♦

♦

♦            ♦            ♦

♦

♦

Can you be healthy in a sick society?

That is – this insane society we are stuck in, that’s addicted to ignoring.

Ignoring everything in favor of its opposite.

Ignoring death in favor of life. Labeling Death with silence. Because it’s inconvenient to talk about.

Ignoring introversion by “living to the fullest” on a diet, consisting of alcohol, caffeine, drugs and cigarettes. Because extrovertness is much more sexy. Much more closer to your superficial understanding of Being Alive. Conquering your social areal. Metabolizing 24/7. Killing yourself by being That Alive.

But there is always that subtle engine, that makes you wonder.

That’s why people never stopped reading books [if we ignore the fact some never even started]. They know they need to look for something. They need to follow that intellectual/spiritual trail. And it always only leads to themselves. You understand only what you can relate to.

Take 5 minutes.

Think about that first: millions of people die, realizing in the last senseless moment, that all they’ve been doing has been to waste their lives in one format or another.

• Doing the right things.
• Paying their useless taxes
• being stupid
• not questioning
• caring about others out of some twisted moral duty.

Clearly the trick to optimize our existence will not work for humanity by repeating “Imagine I am alive today. What to do. What universally important can I achieve”. It will not work because you need a deadline. It’s sad, I know. You need a big fat red deadline to remind you you have work to do.

Now let’s repeat that “Imagine I am alive today” mantra in a more, how to call it, motivating way.

I m a g i n e   y o u   w i l l   d i e   t o m o r r o w .

Or next week.

So, take your 5 minutes and play the role of somebody who will die too soon.

[that could as well be me, projecting my reaction, using You as a puppet]

You will snap out of your horror sooner or later, and cope with the idea of death by translating it into a personal phenomenon that will be “interesting after all”. You are scientifically curios what will happen to you. And who the fuck are you so something could happen to you.

Then, if you have enough time for cliches, you will probably tell your loved ones how dear to you they are, bla bla, etc.

And that would be your warm-up.

Next you will probably give money and belongings to charity. If you have some strategic talent you could establish or participate in a foundation or an NGO, which can put added value to your-giving-yourself to the world you’ve been ignoring so far.

In case you are single, you will probably not fall in love even if you meet The Person. Your small brain will be in the middle of a storm of confusion about Life, The Universe and Everything Else. You will end up having no definitions about those things. And unless you have time to rebuilt the idea of Love, you will not fall in love again. Not in this lifetime.

In case you are committed, uh, that’s the real psycho part. You will have random thoughts about “Does he/she really love me, or is it due to my unlucky time management?”. And it wouldn’t matter that much anyway.

Then you could want to write a book.

Then you could want to make people smile more often and try to explain to them… everything you are not quite certain about.

All of the classic lines will flash on your monitor:

“Live instead of Consume”

“Be nice to everybody”

“Cry”

“Love”

“Give”

“Care for yourself”

“Change”

Then you will realize: If you wasted your time to do things you will not recall after 1, 2, 3 months, 1, 2, 3 years, you shouldn’t have done them.

Then you realize death is something remarkable. It allows you, once more, to prove you are alive.

Then you will die.

.

.