***** клишето, но е вярно.
През лятото четох статия за един експеримент с пуканки, който води до интересни изводи.
Експериментът: на всеки посетител в едно кино се дава пакет с пуканки. Пакетите са с различна големина и се разпределят на случаен принцип. Накрая се оказва, че хората, които имат по-големи пакети изяждат повече от тези с малките. Тоест – апетитът идва с размера на порцията. Тоест – мозъкът ни си дава лимит според това, с което разполага. Тоест номер 3 – ако в даден момент мозъкът ни има капацитет Х и дадено нещо (пуканки) У, и в друг момент – капацитет Х и нещо Т, той ще ни накара да customize-ираме/resize-нем поведението си спрямо “нещото” според това, кое е по-голямо У или Т.
Пример: Поредната вестникарска статия, която ме вдъхнови (с глупостта си). *не цитирам точно… даже изобщо не цитирам, а пресъздавам по спомен* “София прегрява от невижданите до сега жеги. Потреблението на електроенергия се е повишило драстично поради непосилните температури и все по-наложителното използване на климатици като начин за оцеляване.” Признавам, да, беше горещо, но все пак е лято, нали?! А и някой да вижда разлика между 31-32 градуса тази година и 31-32 градуса миналата? Ако градусите са капацитета Х (който, подобно на мозъчния по-горе, не се променя) какво е това У/Т, което води до промяна на поведението ни? Моята версия е – общата истерия, която лавинообразно се разширява. В крайна сметка замислете се – когато някой ви говори за ядене на лимон, устата ви се пълни със слюнка. Може би същото става и с усещането за жега.
А сега си представете как този механизъм се ползва на много по-високо равнище и за много по-сериозни неща.
